Автори: Диляна Ангелова, Кристин Колева
Едва ли някой би могъл да отрече значимостта на образованието и шанса за по-добър живот, който то дава. В общия случай обаче мислим за образованието като за процес, който започва на чина в училище в ранна детска възраст, но то може да преобръща животи и в един съвсем друг контекст – на скамейката в затвора и на много по-късен етап.
По данни на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” (ГДИН), цитирани в Годишния доклад за състоянието на правата на човека в България през 2019 г. на Българския хелзинкски комитет (БХК) през изминалата година в България 1080 от общо 6227 лишени от свобода са били записани в училищно образование по време на изтърпяване на присъдата си. Други 27 затворници са преминали през професионално-квалификационни курсове. Това са едва 18% от среднодневния брой затворници през 2019 г. За сравнение, по данни на Statistics Norway, през 2016 г. в Норвегия над 51% от лишените от свобода са записани в някаква форма на образователна програма.
В последни години световните тенденции са именно в посока на окуражаването на образованието в затворите, развиването и адаптирането на нови учебни и професионални програми, включително висше образование. Съветът на Европа също насърчава образованието за лишените от свобода, като Европейските правила за затворите гласят, че “Всеки затвор трябва да търси възможност да предоставя достъп до образователни програми за всички затворници, като тези програми да са колкото се може по-всестранно насочени и да отговарят на индивидуалните нужди на затворниците, вземайки предвид техните желания.”
Но по какъв начин образованието в местата за лишаване от свобода би могло да промени посоката на нечий живот към по-добро и в последствие да е от полза за цялото общество?
“Да си неграмотен на 35 е страшно”
Навсякъде по света голяма част от затворниците са с нисък икономически и социален статус и съответно са с по-ниско средно ниво на образованост и грамотност. Проучвания във Великобритания, Германия, САЩ и много други държави показват, че средното ниво на получено образование сред затворниците е по-ниско от това за съответната страна. Например в Нова Зеландия през 2016 г. 66% от лишените от свобода съобщават, че нямат средно или висше образование, в сравнение с едва 23% от общото население на страната.
България не прави изключение от тази тенденция. Според обобщените данни на Отчет за дейността на ГДИН за 2018 г. основният дял от лишените от свобода у нас са с основно образование, следвани от лицата със средно образование. Отчита се и, че съществен процент от осъдените са без образователен ценз – 17,25%, при 6% за страната, според данните от последното преброяване на населението през 2011 г. А показателен за високите нива на неграмотност в българските затвори е и високият брой записани ученици в първи клас към училищата в затворите – 124-ма затворници (или над 10% от включените в образователни програми в затворите изобщо) са започнали началното си образование през 2019 г.
Мариана Господинова, директор на най-голямото затворническо училище в България – “Поп Минчо Кънчев” в Стара Загора, казва през 2019 г. пред в. Капитал, че „Много хора, така им се е стекъл живота, че не са се докоснали до много основни цивилизационни модели на поведение и достижения на човечеството. Да си неграмотен на 35 е страшно.“
Образованието по време на изтърпяване на присъда в затвора има потенциала да компенсира част от неравенствата и различните социални фактори, които са изиграли роля за ниското образование или липсата на такова за част от затворниците преди присъдите им. Ако човек придобие допълнителна степен на образование в затвора, тя има същата валидност като диплома, получена на свобода, тъй като в България училищата в затворите следват същите стандарти и учебни програми, като тези на останалите общообразователни училища в страната. По тази причина достъпът до качествени образователни програми в затвора е неизменна част от работата в посока реинтеграция на затворниците в обществото и на пазара на труда след излизането им.
Участието на лишените от свобода в образователни, обучителни и квалификационни дейности се отчита при определяне степента на поправяне и превъзпитание. Затворниците, посещаващи училище или други учебни дейности, намаляват и срока на наказанието си, като два учебни дни се зачитат за три дни лишаване от свобода. А освен това пълноценното образование в затворите би било от полза и за цялото общество, тъй като за бившите затворници то ще увеличи възможностите за заетост и финансова независимост на свобода, което пък е свързано с по-малък риск за извършване на последващи правонарушения.
Какво спира затворниците да станат ученици?
В системата на местата за лишаване от свобода в България функционират седем държавни училища и техните филиали. Дейността им се организира и контролира от Министерство на образованието и се финансира от държавния бюджет. Въпреки съществуващата инфраструктура, лишените от свобода се сблъскват с различни пречки за включване в училищното образование. Сред тях са ограничените възможности за записване на ученици, постъпили в затвора след началото на учебния срок и липсата на достъп до образование за настанените в арестите към затворите.
Проблемът с достъпа до училищно образование за задържаните в арестите към затворите обвиняеми и подсъдими лица е във фокуса на решението на Европейския съд по правата на човека по делото “Вельо Велев срещу България” от 2014 г. Искането на жалбоподателя по делото да посещава съществуващо към затвора учебно заведение е било отхвърлено с мотива, че то е достъпно единствено за осъдените затворници. Съдът намира, че макар и Европейската конвенция за правата на човека да не налага задължение за предоставяне на образование в затвора при всички обстоятелства, когато такава възможност е налична, достъпът до него не трябва да бъде предмет на произволни и необосновани ограничения. На това основание, Съдът намира нарушение на правото на жалбоподателя на достъп до образование.
Дори да не се налагат произволни ограничения върху достъпа до учебни дейности, то има и други – практически и законови – пречки пред по-широкото включване в образование на затворниците. Например затворници с кратки присъди (от 3 до 6 месеца) не се записват като ученици в училищата към затворите. Същевременно хората с такива присъди са по-голямата част от осъдените. По данни на Националния статистически институт през 2018 г. общият брой осъдени на наказание лишаване от свобода – условно и ефективно – е бил 19 615, от които 10 672 са имали присъди до 6 месеца – това прави над 54% от осъдените. В тази връзка специалисти в сферата, включително и в Годишният доклад за състоянието на правата на човека в България за 2019 г. на БХК, изтъкват нуждата от по-гъвкави условия за достъп до образование, като този достъп не трябва да е обвързан с размера на присъдата.
Затворническата администрация описва също така широко разпространение на феномена на вторичната неграмотност, при който лишените от свобода имат формално завършен клас, но са практически неграмотни. Тези лица обаче не могат да бъдат записвани повторно във вече успешно завършен – поне на хартия – клас.
Една от най-прогресивните законови разпоредби, свързани с повишаване на образователния и квалификационния ценз на лишените от свобода, е допускането затворници, настанени в общежития от открит тип, да се обучават в училища по местонахождението на общежитието, включително да бъдат включвани в курсове за придобиване на специалност или за повишаване на квалификацията заедно със свободните граждани. На практика обаче тази разпоредба не се прилага.
Участието на затворниците в курсовете за професионална квалификация също се насърчава, но тяхната наличност е спорадична и крайно ограничена. Самата затворна администрация в отчета си за 2019 г. посочва, че проведените курсове за професионална квалификация са изключително недостатъчни и не покриват, нито нуждите на лишените от свобода, нито необходимостта да бъдат обезпечени работни места в затворите.
Да завършиш университет от затвора: “Светлина в края на тунела”
Друг проблем е, че в България все още съществува законова бариера за завършване на висше образование в затворите. Законът за висшето образование забранява лице, осъдено на лишаване от свобода, да е записано във висше учебно заведение. За преодоляването на тази пречка се работи от години, по думите на началника на затвора в Стара Загора Иван Каршуков, който през 2018 г., казва пред БНР, че заедно с ректора на Тракийския университет, отец от затвора и други съмишленици, са се обърнали към тогавашния правосъден министър – Цецка Цачева, искайки да се промени част от законодателството в областта на правосъдието, за да може след това да направят и конкретно предложение за промяна в Закона за висшето образование.
„Аз съм убедена, че това би спомогнало за по-бързата ресоциализация на тези хора, когато изтече наказанието им. Поела съм ангажимент заедно с министъра на образованието да се създаде работна група от експерти, които да обмислят тази тема и да я доведем до краен резултат“, казва Цачева през 2018 г.
Но въпреки това до момента законовата бариера остава. Забраната се явява произволна и неградивна, тъй като множество специалности, които не изискват лаборатория или други външни бази, няма причина да не могат да бъдат завършени дистанционно от българските затвори. Дори и да се изисква присъствие за полагане на изпит, нормативната уредба предвижда възможност затворниците да получат прекъсване на изпълнението на присъдата до 10 дни за явяване на изпит в учебно заведение.
В действителност все повече български и чуждестранни университети се възползват от възможностите, които новите технологии предоставят, за онлайн форми на обучение – възможности, които допълнително се разработиха и станаха по-видими в България заради мерките, свързани с COVID-19. Проблемът е, че тези възможности не се адаптират за работата със затворници и това лишава тези със средно образование от възможността да използват времето от присъдите си ползотворно в образователен план. А това отново би било градивно за цялото българско общество, тъй като диплома от ВУЗ – каквато имат едва 2,8% от затворниците към 2018 г. – би дала на част от бившите лишени от свобода по-добър шанс за реинтеграция в обществото и логично, би намалило риска от рецидив.
Примерите за успешни университетски програми в затворите по света са много. В САЩ например съществува неправителствената организация Hudson Link, която свързва престижни университети като Колумбийския университет и други от щата Ню Йорк с местни затвори и организира програми, които лишени от свобода могат да завършат по време на изтърпяване на присъдите си или дори на по-късен етап, ако присъдата им изтече преди да завършат обучението си.
Лорън Роджърс, затворник от Ню Йорк, който се дипломира благодарение на тази програма, казва: „Да имаме тази образователна програма в това място е като светлина в края на тунела. Много е лесно да загубиш надежда в затвора, но това възвръща надеждата.“
Идеята, че с повече и по-качествено образование в затворите се намалява рискът от рецидив, се потвърждава от резултатите на Hudson Link. Според данни от организацията в щата Ню Йорк 43% от мъжете и жените затворници ще се върнат в затвора до 3 години след освобождаването им. За контраст, към момента само 2% от дипломиралите се чрез тяхната университетска програма, са осъдени повторно на лишаване от свобода.
Макар че затворниците както в България, така и по цял свят, не се радват на широка обществена емпатия, резултатите от добри образователни практики в затворите сочат, че има надежда за успешна реинтеграция. Образованието като ценност, която обединява хората много по-успешно от други теми, свързани със затворите, би могло да бъде повод за продуктивен дискурс в обществото и мобилизиране на средства в посока повече учебни, ограмотителни и професионални програми в местата за лишаване от свобода, както и достъп до системата на висшето образование.