Дефиниция на наказанието доживотен затвор без право на замяна в контекста на европейското разбиране за „ човешко достойнство“
В повечето страни присъдата „доживотен затвор“ е пределно наказание, което се налага в изключителни случаи, за най-сериозните престъпления. Доживотният затвор, който не предлага никаква перспектива за освобождаване, е на практика най-тежката форма на доживотно наказание. Това е така, доколкото лишаването от свобода се налага, чак когато всички останали пенологични инструменти са изчерпани. По-нататък, доживотното лишаване от свобода без право на замяна е такова доживотно наказание, чието условие е непременно да приключи със смъртта на лишения от свобода, като категорично и еднозначно отхвърля каквато и да е различна алтернатива.
Настоящият текст ще се съсредоточи тъкмо върху тази последна крайна мярка на задържане. Интересно е определението за доживотния затвор без замяна на Джонсън, Робъртс и Макгунигал-Смит. Според тях ДЗБЗ е една от формите на смъртното наказание. В сравнение със „смъртта чрез екзекуция“, то е „смърт чрез лишаване от свобода“ (1).
Разбира се, доживотният затвор (с или без право на замяна) в международен контекст е изключително комплексен и съвсем нееднозначен феномен. Универсална дефиниция за него отсъства. Законовите разпоредби, позволяващи налагането и изпълнението на този вид наказания, могат силно да варират в различните страни.
Всъщност, доживотният затвор, така, както той се прилага в много европейски страни, не означава непременно лишаване от свобода до смъртта на правонарушителя. В повечето случаи съществува някаква форма на перспектива за освобождаване. В този смисъл, нека започнем с предпоставката, че за целите на настоящия текст, „доживотен затвор“ означава лишаване от свобода за неопределен период от време, докато „доживотен затвор без право на замяна“ по същество (а и в повечето случаи) означава тъкмо и собствено – лишаване от свобода до края на живота на затворника. Това остава така, въпреки опитите за регулиране и разнообразието от de jure разпоредби в подкрепа на перспективата за освобождаване на извършителите на тежки престъпления.
Доживотната присъда, в нейната абсолютна форма е наказание, което крие опасност от сериозни нарушения на правата на човека, основани от една страна на пренебрегването на човешкото достойнство, а от друга върху идеята за абсолютна власт на държавата (или дори институцията) над индивида като такъв.
Както пише в решението на Федералния конституционен съд на Германия относно доживотния затвор: „Същността на човешкото достойнство е атакувана, ако затворникът, независимо от своето лично развитие, трябва да изостави всяка надежда някога да си възвърне свободата“. Всъщност, връзката между човешкото достойнство и възможността за развитие и реинтеграция на личността е основната идея, която прозира и в промяната на възгледите и подхода на ЕСПЧ към този вид наказание. Съдия Пауър-Форд в своето подрепящо становище по ключовото дело Винтер и други срещу Обединеното кралство формулира основната идея на решението по делото, както следва:
Решението признава косвено, че надеждата е важен и градивен аспект на човешката личност. Лицата, които извършват най-ужасяващите и отвратителни деяния и причиняват неизразимо страдание на другите, все пак запазват фундаменталния си човешки характер и носят в себе си способността за промяна. Макар присъдите им за лишаване от свобода да са дълги и заслужени, те запазват правото да се надяват, че някой ден може да изкупят грешките, които са сторили. Те не бива да бъдат лишени напълно от тази надежда. Да ги лишим от усещането за надежда би било да ги лишим от фундаментален аспект на тяхната човешка същност, а това би било унизително.
ЕСПЧ (2)
Вижда се, че ЕСПЧ, съгласно делото Винтер и последващата съдебна практика по темата ДЗБЗ, приема, че безсрочното наказание би могло да се прилага само когато то има “легитимни пенологични основания”. А такива могат да бъдат специалната превенция, генералната превенция и поправянето. Съотношението между тези основания следва да бъде зачетено посредством работещ механизъм, за да бъде наказанието законосъобразно. Ако обаче разгледаме дефиницията за „достойнство“, която ЕСПЧ до голяма степен взаимства от решението на ФКС, трябва да се съгласим, че тя всъщност представлява една съвременна репрезентация на Просвещенската идея за автономността на човешкото същество като негова най-есенциална характеристика. Достойнството е, така да се каже, условие за всички права. Тъкмо в този смисъл, ДЗБЗ е не просто предположение, че определен правонарушител би могъл да спре да отговаря на основанията да бъде лишен от свобода, то е категорично отрицание на тази възможност. По този начин лишаването от свобода без право на замяна по своята дефиниция представлява не просто нарушаване на фундаментални права, а на техния принцип (достойнството, автономността). Човешкото същество бива „инструментализирано“ чрез свеждането му до „обект на криминалната превенция“.
По-нататък: след делото Кафкарис срещу Кипър от 2008 г. (3), според ЕСПЧ държавата е длъжна да осигури de jure и de facto възможност за замяна на наказанието доживотен затвор. Това означава, че е необходимо да имаме налице юридически механизъм, който да е обективно функционален, т.е., за който да съществува възможност да бъде прилаган в конкретни случаи.
В тази връзка, нека кажем, че една година след решението по делото Винтер срещу Обединеното Кралство, ЕСПЧ осъжда и България за налагането на доживотен затвор без право на замяна – като нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ. По този въпрос в рамките на решението по делото Харакчиев и Толумов срещу България, Съдът:
“5. Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на невъзможността за г-н Харакчиев да получи намаляване на присъдата от доживотен затвор без замяна от момента, в който е станала окончателна;
6. Приема, че установяването на нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на невъзможността за г-н Харакчиев да получи намаляване на присъдата на доживотен затвор без замяна от момента, в който е станала окончателна, съставлява само по себе си достатъчно справедливо удовлетворение за неимуществени вреди, понесени от него в тази връзка;”
Такова нарушение според ЕСПЧ обаче е налично само за периода на изтърпяване на наказанието, който предшества 21 януари 2013 г. Тогава е публикуван първият годишен доклад на Комисията по помилването към вицепрезидента. “Това е изчерпателен документ, който съдържа информация за дейността на Комисията през 2012 г., аналитична информация за вида основание, на което са базирани отправените през годината молби за помилване, статистически данни, подхода на Комисията при разглеждане на молби за помилване, видовете решения, предложени от Комисията (отказ от разглеждане на молба, отказ или пълно или частично помилване) и заключенията и препоръките на Комисията.” (4). От този момент нататък, Съдът приема института на помилването като предоставящ реалистична перспектива за промяна на безсрочното лишаване от свобода.
Институтът на помилването в България. „Човешката справедливост“ срещу „абстрактната справедливост на закона“
В повечето съвременни европейски конституции помилването се регулира относително еднакво и по изключително кратък начин. В чл. 89, „Б“ от Конституцията на Руската Федерация се провъзгласява, че то се осъществява от президента, без да се навлиза в подробности относно обхвата на самото понятие „помилване“. Конституциите на Франция, Унгария, България, Италия, Македония, Полша, Румъния, Естония, Латвия, Литва, Испания, Словения и Германия също са практически еднакви в това отношение. Абстрактният характер на конституционната дефиниция на термина „помилване“, който позволява широко тълкуване на това президентско право, допринася за важността на съответната норма в наказателния или в наказателно процесуалният кодекс както в горе изброените държави, така и в България.
В България съответната разпоредба е чл. 74 от Наказателния кодекс: „Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното наказание, доживотния затвор без замяна и доживотния затвор – да опрости или замени.” Тази разпоредба е теоретично проблематична както с оглед на дефиницията, така и на историята на институцията на помилването.
Накратко – понятието „помилване“ е имало значително по-широко съдържание в миналото, отколкото в наши дни. В римското право то е било практически неограничено. В късното средновековие то вече придобива определени ограничения, като функцията му е да демонстрира милостта на държавата към вече осъден правонарушител. С течение на времето това значение на помилването се запазва в повечето европейски конституции като функция на разделението на властите, при което монархът (впоследствие държавният глава) не трябва да се намесва в работата на съдебната власт. Самият факт, че Наказателният кодекс (и някои текстове от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража) функционира като институция, конкретизираща президентското право на помилване, е в противоречие с принципа за разделението на властите. Тъкмо този принцип, в неговата изначална форма е посочен и като причина да не бъдат давани никакви основания за отказа от помилване, когато такъв е наличен.
Въпреки факта, че в България указът за помилване трябва да бъде препоръчан от Комисията по помилването и след това да бъде подписан от президента (или в случая от вицепрезидента, доколкото на последния е възложено правото на помилване), той остава акт на свободната воля на президента. Това подробно описано в решението на Конституционния съд на Република България от 11 април 2012 г.:
„Помилването се основава на изконните човешки ценности, което изключва възможността веднъж предоставена държавната милост да бъде оттегляна. В указа за помилване, президентът не е длъжен да посочи основанията за своето решение“
Конституционен съд на Република България (2012) (5)
Помилването не е следствие от поведението на осъдения. Президентът/вицепрезидентът не е длъжен да дава мотиви за издаването на конкретен указ. Дори в ситуация, в която президентът се позовава и използва становището на Комисията по помилването като аргумент за помилване на изтърпяващ присъда, неговото/ нейното решение по същество остава хуманистичен акт. Конкретните обстоятелства на тази или която и да е друга хипотетична или реална ситуация са по някакъв начин случайни. Макар докладите на Комисията след 2012 г. да са относително изчерпателни, във всички случаи, когато вицепрезидентът отказва помилване, въпреки положителната препоръка на Комисията, той не дава основания за това.
По-нататък, Комисията по помилването в България се назначава с указ от самия президент, което от своя страна също е проблематично и поставя въпросът за безпристрастността на тази институция. Конкретен пример за проблематичността на помилването в България е тъкмо помилването в случаи на доживотна присъда без право на замяна. Държавният глава би могъл да упражнява правото си да помилва нарушителите осъдени на доживотен затвор. За да се помилва обаче, той трябва да бъде насочен към конкретен нарушител на закона или да бъде потърсен от него посредством установената процедура. Президентът може да опрости изцяло или частично наложено от съда наказание за престъпление. По този начин той упражнява правото на помилване, което му е предоставено от Конституцията.
Експертен съвещателен орган в случаи на молби за помилване е Комисията по помилване към президента на републиката, но до 2012 г. документирани правила за ролята на тази комисия няма. Указът за установяване на Комисия по помилването в България се издава на 23.01.2012 г. от президента Росен Плевнелиев. Чрез този указ президентът делегира правомощията си за помилване на вицепрезидента. Наборът от правила за функционирането на комисията са създадени през следващия месец. Въпреки че е посочено, че правилата са система от принципи и насоки, от които членовете на Комисията за помилване се ръководят в работата си, по същество те са по-скоро чисто процедурни. Положителното при приемането им е практиката на публикуване на тримесечни отчети и изготвянето на годишни доклади за работата на Комисията, което несъмнено създава по-голяма публичност и усещане за прозрачност. Това обаче трудно може да гарантира действителното упражняване на президентската власт за помилване.
Бидейки “милостив”, президентът (вицепрезидентът) е длъжен да търси баланса между основните конституционни ценности и принципи и да реши на кой от тях да даде приоритет с оглед на случая. Президентът трябва да се ръководи от разбирането, че проявява милост, но в същото време е длъжен да гарантира справедливостта. Милосърдието е акт на хуманизъм, който не е пряк резултат от официална процедура. По същество това не е последователно юридическо действие, доколкото само по себе си представлява и цели преодоляване на законна несправедливост чрез политическа целесъобразност, чийто коректив често е общественото мнение.
В случаят на лишения от свобода г-н Пламен Йоргов, който изтърпява наказание доживотен затвор без право на замяна, това е ясно нагледно. Макар че г-н Йоргов е затворник, който в близкото минало не е получавал вътрешни наказания, който списва затворнически вестник, работи, и чийто режим е заменен с по-лек, той получава неколкократни откази за помилване. За отказите, разбира се, основания липсват.
Показателно по темата е, че през 2015 г. в няколко интернет медии се появява информация, че г-н Йоргов е освободен с президентски указ (т.е. е помилван). Заглавията на статиите предоставящи тази информация са украсени с ярки епитети и звучат по типичния за някои медии “сензационен” начин: “Пуснаха на свобода изверга Пламен, изнасилил и убил зверски три деца” (линк). Дори опровержението на тази новина-заплаха е формулирано от вестник “Труд” така: “Детеубиецът Пламен Йоргов не е помилван, обявиха от президентството“ (линк).
Отказът от помилване, формално изглежда така:
Нагледно – вицепрезидентът отказва помилване, защото не намира „основания“ да го направи. Трябва да се съгласим обаче, че за да може едно действие да има основания, то неминуемо трябва да има задължителни условия. БХК неколкократно отправя запитвания до вицепрезидента относно това, дали Комисията по помилването има разработени и утвърдени условия, на които трябва да отговарят лишените от свобода и/или критерии за оценка на поведението им, за да могат да получат помилване. На всяко писмо с подобно съдържание се отговаря с бланкетно писмо, подписано от началника на кабинета на вицепрезидента:
В този отговор става ясно, че помилването е „акт на хуманност, милосърдие, милост, упражнявани по вътрешно убеждение на държавния глава или вицепрезидента, когато това му е възложено“. Помилването има за цел „да осигури върховенството на човешката справедливост с въплътената в нея хуманност над абстрактната справедливост на закона“. По този начин „човешката“ справедливост е посочена като по-конкретна от тази от закона, която е, напротив, „абстрактна“, макар за първата да няма никакви условия и основания, освен милосърдието и хуманността на държавния глава. Не означава ли това, че държавният глава притежава определен тип божествени правомощия, които правят вътрешните му убеждения справедливи по дефиниция? Дори това да е било валидно за помилването в контекста на монархическата власт, в днешно време президентът на България се избира демократично. Следвайки тази линия на разсъждения, можем да предположим, че избирателите му, посочвайки тъкмо него като свой държавен глава, го превръщат във „въплъщение“ на собствената си милосърдност и хуманност. Ако се съгласим, че изборът е това, което дава в някакъв вид „магически“ правомощия на президента или вицепрезидента, ние неминуемо трябва да се доверим на общественото чувство за милосърдие (олицетворено в избрания от него Държавен глава). Изглежда, че в конкретния случай на България, без дори да се съсредоточаваме върху причините и обстоятелствата за това (медии, достъп до информация, образование), такова милосърдие трудно би могло да бъде намерено. Това е валидно в изключителна степен в случаи на доживотни затворници, осъдени за силно стигматизирани престъпления.
По повод неясната дефиниция на думата „справедливост“ в контекста на правото на помилване и по-конкретно на противопоставянето за „човешката“ и „законовата“ справедливост в решението на КС, е интересно да отбележим и мотивацията на Комисията по помилванията да предложи отказ от помилване. Според годишния доклад на Комисията за 2021 г. (както и в предишни години) едно от обстоятелствата, които предполагат такова решение е, че „помилването би влязло в конкуренция с други приложими институти на наказателното и наказателно-изпълнителното право за облекчаване на наказателната репресия, като не предлага по-справедливо разрешение на случая.“ Отново остава неясно какво собствено означава „справедливо“ и кой (освен закона) има правомощието да го прилага като независимо и самостойно основание за определено решение. Ако това е вицепрезидентът, който не е длъжен да се съгласи с препоръките на комисията, тогава такова твърдение от нейна страна би било просто едно предположение за вътрешната му нагласа.
И така, от казаното дотук неминуемо следва, че помилването няма качеството на законосъобразност в смисъла, в който тя се изисква от Европейския съд по правата на човека след делото Винтер срещу Обединеното Кралство и Харакчиев и Толумов срещу България. И макар след установяването на Комисията по помилването през 2012 и публикуването на първия ѝ официален доклад 2013 г., Съдът да приема, че в България съществува de jure и de facto перспектива за помилване, самият характер на акта на помилване, както и правилата за функциониране на Комисията предполагат противното.
След казаното дотук, трябва да се съгласим, че когато вицепрезидентът отказва да упражни правото си на помилване, не би следвало да пише, че не намира основания за това. Доколкото единственото задължително условие за помилването е свободната му воля, той трябва да уведоми молителя, че на този етап не желае да упражни правото си на помилване.
Няколко перспективи
Проблемът с доживотния затвор без право на замяна е адресиран в “Концепцията за наказателната политика (2020-2025)”. В нея се посочва нуждата от окончателно отпадане на присъдата доживотен затвор без право на замяна за целите на изискванията за законосъобразност на наказанието, дефинирани в чл. 36, ал. 1 от НК – “Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.“ и чл. 38, ал. 1 от НК – “целите на наказанието не могат да бъдат постигнати с по-леко наказание” (в случая доживотен затвор).
Не е коментиран обаче институтът на помилването като единствена към настоящия момент алтернатива за замяна на най-тежкото наказание. За съжаление няма предложения и във връзка с политиката по изпълнението на наказанията, която е неоспорима предпоставка, както за de facto възможността за освобождаване, така и за изграждането на наказателна система, която ефективно да осигури постигането на целите на наказанията, дефинирани в Наказателния кодекс и от ЕСПЧ.
Липсата на цялостна визия и общи стандарти за прилагането на института на помилването, по нататък, води до неефективна наказателна политика и до потенциални нарушения на правата на човека. Формулирането на такива стандарти и тяхното приемане от заинтересованите страни (институции, организации) би подобрило както функционирането на самите институции, така и правното положение на засегнатите лица.
В крайна сметка, струва ми се, съществуват два варианта за преразглеждане на института на помилването, в случай, че доживотният затвор без право на замяна продължи да фигурира в НК: Или вицепрезидентът да бъде задължен напълно или поне до известна степен да се съобрази със становищата на Комисията по помилванията, или да признаем, че тази комисия няма никаква съществена функция.
- Johnson, Robert, and Sandra McGunigall-Smith. “Life without Parole, America’s Other Death Penalty.” The Prison Journal, vol. 88, no. 2, 2008, pp. 328–346., https://doi.org/10.1177/0032885508319256
- EctHR (2013) Vinter and others v United Kingdom, nos. 66069/09, 130/10 and 3896/10, Judgement of 9.7.2013 Достъпно на български на адрес: http://humanrights.bg/Media/Default/Documents/…
- ECtHR Kafkaris v Cyprus, nos. 9644/09, Judgement of 12.2.2008. Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/fre…
- EctHR (2014), Harakchiev and Tolumov v Bulgaria, nos. 15018/11 and 61199/12, Judgement of 8.10.2014. Достъпно на български на адрес: <https://prisonreform.bg/harakchiev-tolumov-vs-bulgaria/>
- Конституционен съд на Република България (2012), Решение № 6 по Дело № 3 / 2012 от април 2012 г.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на публикацията се носи от Българския хелзинкски комитет и при никакви обстоятелства не може да се приема, че тази публикация отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.